Ръцете на вдъхновението - Монохромия в движение

Знаете ли, има едни неща, които не могат да се забравят. Едни докосвания, които застиват във времето.

Докосването на художника с четка по платното, докато рисува музата си, гледайки я право в очите. Докосването на фотографа – целувката на камерата с времето, момента на запечатване на несъществуването.

Това са ръцете на вдъхновението. Те започнаха като детска игра и се превърнаха в много повече от колкото успях да повярвам. Да запечаташ ръцете на артиста преди големия му пробив, сякаш сакрално да заснемеш момента на случване на шедьовъра.

Началото на годината започнах да снимам артистите. Просто реших че заслужават признанието към инструмента за творене. Този, които материализира всичко, чакащо в главите им.

Снимах всички – художници, фотографи, актьори, режисьори – за да видя има ли тип ръце, отговарящ на професията. Е, след около 6000 снимки видях – има, да, казват се Ръцете на Артиста. Истината е че, не можем да бъдем разделени, колкото и да ни се иска. Няма да изброявам пак под класите на общото наименование АРТИСТ.

Живеем в страна, в която всички говорим за утопичното събиране на общества, а целим точно обратното спрямо действията си, а именно – разделението. Толкова много се страхуваме да не би някой да види под маските ни, че сме готови на всичко да се скрием . От камерата, от любовта, от себе си.

Страхуваме се от усмивките – на другите и своите. Страхуваме се да живеем. Страхуваме се да творим, за да не бъде случайно нашата творба открадната. Параноични сме. Дланите ни се потят, стискаме юмруци и стягаме челюсти, за да предпазим онова което е наше – вътрешното нищо. Празнотата. Пространството, където би трябвало да се помещава нещо наречено душа, ала то отнавна е изгнило, изчезнало. Но тук идва силата на твореца – от болката на изгнилата душа, от вакуума на изпразненото пространство, като птица демиург да разпери криле и да създаде нови светове. А това, което феникса твори с криле, човекът дяла с ръце. Ръцете на вдъхновението.

Счупените ръце, нетворящите ръце , с които хващаме силно и не пускаме нищо да мине покрай нас – задушаваме собствената си божественост и я убиваме. Изнасилваме я като девица,иззета от дома си и дадена за жертва насила. Това не е жертвоприношението, за което говорим. Това е душевното изнасилване, от което имаме нужда, за да се почувстваме добре. Да нахраним еготата си.

Не смятам да класифицирам българина като „изстрадал“ или „негоден“. Най-тъжното е, че като нация можем да имаме всичко, ако повярваме в това, ако за минутка изтрием черногледството си. И именно артистите, които ще видите тук са от онези, които вярват.

Границата между тъмното и светлото съществуване е много тънка и за съжаление, доста често не успяваме да разберем кога сме направили погрешната

Изкуството е онова, което се намесва тук. То е самотно занимание. Свещенодействие, което ти позволява да грешиш. Сбъркай, опитай пак, не се отказвай. По ръцете ти ще се образуват мазоли и красотата ти ще повехне, но нима ще е по-различно от това, случило се с другите около теб? Само една ще е разликата – това, че си опитал.

Опитвай всеки ден, не се страхувай на продължаваш да опитваш, млади артисте. Обещавам ти, че ще е трудно. Но си струва. Струва си ръцете ти да са в рани и мазоли. Струва си на де се предаваш. Не забравяй – не си сам. Колкото и да ти се иска да се отделиш. Върни се в света и го вкуси, защото вкусовете му са повече от цветовете на дъгата.